“Те няма да побързат” от Мария Вирхов

Това е оригиналният текст на този превод:

те няма да побързат нито спират
небето над градините хвърчи сиво
превежда сенките на бурите към изток
понякога си идват и намират
понякога се свиват
до точки без тегло, сапун в очите
до ледени цепнатини
но също са красиви
сега ги помня още по-красиви
по-рядко на местата отредени за целта
със автор “от опечалените”
и не, не мога да те утеша
малцина са спасени

“Безсилни сме” от Мария Вирхов

Това е оригиналният текст на този превод:

Безсилни сме да минем прави през вратата
Вратата става примка и ни стяга
Прегъва ни усуква уплътнява
Езиците подпухват почерняват
Езиците надебеляват, слагат вратовръзки
От магазина за месо се плези агнеца
Прехапал син и вкочанясал мускул
Безсилни сме да минем пряко края
На тази плът, на сивите й жили
Остава не обезглавеното дихание
Остава не и смисъла от много мислене
Не който никога не става истина
Защото няма нищо истинско във края си

Burden

And slight, withal, may be the things that bring Back on the heart the weight which it would fling Aside forever; it may be a sound, A flower, the wind, the ocean, which shall wound,– Striking the electric chain wherewith we’re darkly bound.” CHILDE HAROLD’S PILGRIMAGE, CAN. 4.

“И толкоз леко може да е туй, що връща във сърцето тая тежест, която то завинаги желае да отхвърли; то може да е звук, или пък цвете, вятър, или океанът, които ни нанасят тая рана … и удрят електрическите ни окови, с които ний сме приковани тъжни роби.”

СТРАНСТВАНИЯТА НА ЧАЙЛД ХАРОЛД, лорд Байрон

Stepping close

When you step close to Death, it is time to ask yourself what you believe. For, on that answer, your destiny depends. Indeed, you must ask yourself that! That exam has no resit. You must not let yourself be carried away by the momentum – each second may be the last.

Когато пристъпиш близо до смъртта, е време да се запиташ в какво вярваш. И от този отговор зависи съдбата ти. Дори непременно трябва за се запиташ това! За този изпит поправителен няма. Не бива да се оставяш да те понесе инерцията – всяка секунда може да е последна.

Winter mood

For so many days she hadn’t gone out. So many days of fierce frost and bleak skies. The murky weather outside had hardly been any inspiration for freshening walks. Even the sight out the window was depressing. The forest across the meadow stood coal-black and desolate against the gray horizon, its tree tops shaping a shaggy and coarse sky-line, deepening the gloominess of the view.

She spent her days doing small chores, having hot drinks and peeping through the window once in a while, to take in  completely the dreary beauty of the reigning winter. For, after all, it was beautiful. Dismal as it was, it was overwhelming and powerful, showing the full might and inexorability of nature – the ultimate and utmost ruler of  everything and all.

*translated*

Толкова много дни не беше излизала. Толкова дни свиреп мраз и смръщено небе. Мрачното време навън изобщо не вдъхновяваше освежителни разходки. Даже да се гледа през прозореца беше потискащо. Гората отвъд поляната се чернееше пусто на сивия фон на хоризонта, а върховете на дърветата чертаеха оръфано и грубо по небето и гледката ставаше още по-нерадостна.

Дните минаваха в дребни домакински задачи, горещи напитки и някой бегъл поглед през прозореца, за да може напълно да възприеме мрачната красота на зимата, която господстваше там. Защото, въпреки всичко, навън наистина беше красиво. Макар и тъжно, беше завладяващо и силно, показваше цялата мощ и неумолимост на природата – върховният и най-велик владетел на всичко и на всички.

Painkillers

Излишно е да казвам, че всесилните рецепти са гола вода. Това го знае всеки. Ето още в първите две изречения попадам в клопката на обобщенията, срещу които смятам да говоря.

По правило безплатните съвети не бива да се слушат, но често тези “рецепти-пенкилер” са платени. В конкретния случай става дума за публикувана книга, чието представяне слушах днес в Здравей, България по Нова. Авторът беше професор – истински, както уточниха в студиото, за разлика от проф. Вучков. И явно беше стигнал до някакви прозрения, които решил да сподели с широката публика, защото вероятно студентската аудитория му се е сторила малобройна. Нищо лошо. Решил човекът да припечели от масовата истерия покрай кризата.

Единият пример беше ужасно обезкуражаващ. В него един господин бива съкратен от работа и докато се чуди какво да прави и как да се справи, решава да си направи страница, в която всеки ден да записва какво му се е случило през деня, както и всякакви идеи, впечатления и пр. Това е блог, нали така. Е, та този блог станал страшно популярен, много посещаван, и не след дълго човекът започнал да печели от това.

В блог.бг и другите блогърски места има страшно много блогъри, които само могат да си мечтаят за това. А сред тях има несравнимо добри творци, както и публицисти или споделители на лични мнения и преживявания. Не съм видяла масово да са забогатели, макар че блоговете им са наистина популярни и четени.

Така – решаваме, че този пример е много нищ, понеже ей-така просто не може да се успее в сфера, където е пълно с други такива като теб.

Другият пример беше с един жител на Москва, който останал без работа и докато се чудел какво да прави, ровел из Интернет за идеи и някак научил, че в 10-милионния град Москва живеят страшно много мюсюлмани. Сетил се, че сред тях има много жени, които искат да поддържат форма, но не могат да ходят в масовите фитнес-зали, поради забраната да бъдат виждани от мъже. След проучване, разбрал, че в Москва няма фитнес-зала, която да могат да посетят и така направил своя. Всички, които работели там, били жени. Излишно е да уточняваме, че имало голяма посещаемост и т.н.

Този човек освен идеята, очевидно е имал и пари да я осъществи. Това е нещо, което постоянно се пренебрегва. Да се отвори фитнес-зала, да се оборудва и да се наеме персонал за нея, изобщо не е евтино начинание.

Значи и този пример е трудно приложим.

Какво стана? Нали уж беше важно да имаме идея? В първият случай, освен идеята, човекът е имал и шанс. Във вторият – пари. За съжаление, умните хора не разчитат на едничкия шанс; а хората с идеи често нямат пари да ги осъществят. Приказките за това, как ще си представят идеите пред други хора, които имат пари, и онези ще ги спонсорират, отдавна не вървят в реалния живот. Със същия успех можем да си пробутваме (иначе казано – презентираме) идеите пред някоя банка за отпускане на кредит, при това с по-голяма вероятност за успех.

Няма безплатен обяд!

So sad and inevitable

“Week after week glided away in the St. Clare mansion, and the waves of life settled back to their usual flow, where that little bark had gone down. For how imperiously, how coolly, in disregard of all one’s feeling, does the hard, cold, uninteresting course of daily realities move on! Still must we eat, and drink, and sleep, and wake again,–still bargain, buy, sell, ask and answer questions,–pursue, in short, a thousand shadows, though all interest in them be over; the cold mechanical habit of living remaining, after all vital interest in it has fled.”
(Harriet Beecher Stowe – Uncle Tom’s Cabin)

“Седмица след седмица отминаваха в имението на Сент Клер, а вълните на живота се успокоиха и поеха обичайния си път там, където беше потънало малкото парченце кора. Защото как наложително, колко хладнокръвно, и без да се зачитат човешките чувства, тежкият, студен, безинтересен ход на ежедневието не спира! Все пак се налага да ядем, и да пием, и да спим, и пак да се събуждаме, и продължаваме да се пазарим, купуваме, продаваме, питаме и отговаряме на въпроси – накратко, преследваме хиляди сенки, макар всякакъв интерес към тях да е изчезнал; останал е студеният механичен навик да се живее, след като живият ни интерес вече го няма.”