РАЗКАЗЪТ НА СТАРАТА БАВАЧКА
[Original title: The Old Nurse’s Story (1952)]
Както знаете, сладки мои, майка ви беше сираче и единствено дете; също така сте чували, че дядо ви е бил свещеник нагоре в Уестмурланд, откъдето съм и аз. Още учех в селското училище, когато един ден баба ви влезе и попита нашата учителка дали има някоя ученичка, която да става за бавачка; и, честно да ви кажа, страшно бях горда, когато учителката ме повика отпред и заразправя, че съм добра с иглата, и че съм стабилно и честно момиче, чиито родители са много почтени, макар и да са бедни. Мислех си, че нищо не би ми харесало повече от това да служа при красива млада дама, която се изчервяваше, колкото и аз самата, докато говореше за бебето, дето го чака и какво ще трябва да правя с него. Както и да е, виждам, че много не ви интересува тази част от историята, а повече ви е грижа за това, което си мислите, че предстои, така че ще разказвам направо. Наеха ме и се настаних в енорийския дом преди мис Розамонд (това беше бебето, което сега ви е майка) да се роди. Честно казано, почти нямах работа с нея, когато се появи, понеже тя никога не напускаше прегръдката на майка си и спеше до нея цяла нощ; и всеки път, когато госпожата ми я поверяваше, бях страшно горда. Никога не е имало такова бебе – преди или след това, макар че и вие бяхте много милички като бебенца; но никой не е бил толкова сладък или подкупващ като майка ви. Тя приличаше на майка си, която беше от благородно потекло; една от госпожиците Фърнивал, внучка на Лорд Фърнивал от Нортъмбърланд. Мисля, че нямаше брат, нито сестра, и че е била отгледана в семейството на господаря, докато се е омъжила за дядо ви, който беше обикновен помощник на енорийски свещеник, син на магазинер от Карлайл, но достатъчно умен и добър джентълмен, който работеше неуморно в енорийството си, а то беше доста голямо и се простираше по цялата област на Уестмурланд Фелс.[1] Когато майка ви – малката мис Розамонд, беше на четири-пет годинки, двамата й родители умряха за две седмици – един след друг. Ах, какво тъжно време беше! Красивата ми млада господарка и аз очаквахме друго бебе, когато господарят се завърна в къщи след една от дългите си обиколки, мокър и уморен, и хвана треската, от която умря; тя повече не вдигна глава, а само доживя да види мъртвото си бебе; да го положи да гърдите си преди и тя да издъхне. Госпожата ме беше помолила на смъртното си легло никога да не изоставям мис Розамонд, но и нищо да не беше казала, аз бих отишла с малката чак до края на света.
…
— Ще завали сняг – ми каза Беси. И наистина, още докато бяхме в църквата, снегът заваля на гъсти огромни снежинки, толкова гъсти, че почти затъмниха прозорците. Беше спряло преди да излезем, но снегът беше станал на мека, дебела и дълбока пътека под краката ни по пътя към къщи. Луната изгря преди да стигнем до залата и дори ми се струва, че тогава беше по-светло – заради луната ли, или заради белия ослепителен сняг – отколкото беше, когато отивахме към църквата между два и три часа. Не съм ви казвала, че мис Фърнивал и госпожа Старк никога не ходеха на църква: те си четяха молитвите заедно по своя тих мрачен начин; сякаш неделният ден им се виждаше много дълъг като не се занимаваха с паното. Като отидох при Дороти в кухнята да взема мис Розамонд и да я заведа горе, не се учудих, когато старата жена ми каза, че дамите са задържали детето при себе си и, че тя така и не е слязла в кухнята, както й бях казала, когато се умори да се държи добре във всекидневната. Така че аз се съблякох и отидох да я потърся, за да я заведа на вечеря в детската. Но когато отидох в най-хубавата всекидневна, там седяха двете възрастни дами, съвсем неподвижни и тихи, като от време на време казваха по някоя дума, но без да си личи, че нещо толкова искрящо и весело като мис Розамонд някога изобщо е било при тях. Все пак помислих, че тя може би се крие от мен; това беше едно от сладките й номерца, и, че ги е убедила да се правят, че не знаят нищо за нея; така че надникнах под дивана, зад стола, като се правех, че съм истински изплашена, че не я намирам.
— Какво има, Хестър? – попита остро госпожа Старк. Не знам дали мис Фърнивал ме беше видяла, защото, както ви казах, тя беше много глуха и седеше съвсем неподвижна, загледана в огъня, лицето й пълно с безнадеждност.
— Просто търся моята малка Роузи-Поузи, — отговорих аз като още мислех, че детето е там и то съвсем близо до мен, макар че не можех да я видя.
…
— Донесете грейката, — казах аз; и я занесох горе и започнах да я събличам до огъня в детската, който Беси беше поддържала. Наричах малкото си агънце с всички сладки и игриви имена, за които се сетих – макар очите ми да бяха замъглени от сълзите; и накрая, ох! най-накрая тя отвори големите си сини очи. После я сложих в нейното топло легло и пратих Дороти долу да каже на мис Фърнивал, че всичко е наред; а аз реших да седя до леглото на съкровището си цяла нощ. Тя потъна в сладък сън веднага, щом хубавата й главица докосна възглавницата и така я гледах до утринта; и тя се събуди спокойна и щастлива – или поне така помислих тогава – и, честно да ви кажа, сладките ми, същото си мисля и сега.
Тя ми разказа, че решила да отиде при Дороти, защото и двете стари дами били заспали, а във всекидневната били много скучно; и като преминавала през западното фоайе през високия прозорец видяла снега, който валял ли, валял – меко и монотонно; и тя искала да види как се стеле хубав и бял на земята и затова се запътила към голямата зала и там, като отишла до прозореца, го видяла какъв е светъл и пухкав върху алеята; но, докато си стояла там, видяла едно малко момиченце, по-малко от нея, “но толкова красиво,” каза съкровището ми, “и това малко момиченце ме повика навън; и, ох, то беше толкова красиво и толкова сладко, че не можех да не отида.” И тогава онова малко момиченце я хванало за ръка и двете заедно завили покрай източния ъгъл.
— Ти си едно лошо малко момиче, което си измисля, — казах аз. – Какво ще каже добрата ти майка, която сега е на небето и, която никога през живота си не е лъгала, на своята малка Розамонд, ако я чуеше – а съм сигурна, че тя я чува – да лъже!
…
Госпожа Старк я хвана; доста грубо, мисля; но тя не й се остави, а ми говореше с предупреждение и авторитет.
– Хестър! пази я от това дете! То ще я примами към смъртта й! Това зло дете! Кажи й, че това е едно зло, лошо дете.
Тогава госпожа Старк ме избута от стаята; и аз, честно да си кажа, бях доволна от това; но мис Фърнивал продължи да крещи:
– О! Милост! Никога ли няма да простиш! Толкова години минаха…
След това бях много разстроена. изобщо не смеех да изоставя мис Розамон, денем или нощем от страх, че пак може да се измъкне, преследвайки някоя фантазия; а освен това, понеже мислех, че мис Фърнивал е луда, съдейки по странностите й; та се страхувах, че нещо такова (може пък да се наследствено) може да се лепне на съкровището ми. А през това време студът беше все същият; и, когато нощта беше по-бурна от обикновеното, между пристъпите на вятъра и през виелицата, чувахме как старият господар свири на големия орган. Но, господар или не-господар, където и да отидеше мис Розамонд, аз я следвах; защото любовта ми към нея – сладкото беззащитно сираче, беше по-силна от страхът ми от величествения и страхотен звук. Освен това, от мен зависеше бодрото й весело настроение, което подхожда на възрастта й. И така, ние си играехме заедно и се скитахме заедно, насам-натам и къде ли не; а аз не смеех отново да я изгубя от погледа си в тази огромна необятна къща. И така се случи, че един следобед, малко преди Коледа, ние играехме на билярдната маса в голямата зала (не, че знаехме как се играе, но тя обичаше да търкаля гладките топки от слонова кост с хубавите си ръце, а аз обичах всичко, което и тя); и полека-лека, без изобщо да забележим, вътре падна сумрак, макар навън все още да беше светло, и аз си мислех вече да я водя обратно в детската, когато, съвсем внезапно, тя извика:
– Виж, Хестър! погледни! ето го горкото ми малко момиченце вън на снега!
…
Видях, че Дороти смени цвета на лицето си няколко пъти. Когато приключих, тя каза, че не мисли, че мога да взема мис Розамонд със себе си, защото тя е повереница на господаря и нямам никакви права над нея; и тя ме попита дали ще изоставя детето, което ми бе толкова мило, само заради някакви шумове и образи, които не могат да ми навредят; освен това на всички тях им се е наложило да свикнат с това по някое време. Цялата бях зачервена и разгорещена и й казах, че на нея й е лесно да говори, защото знае какво означават тези образи и звуци и, защото, може би, е имала нещо общо с призрачното дете, докато то е било живо. И така я предизвиках, че тя най-накрая ми разказа всичко, което знаеше; а тогава ми се прииска никога да не ми бяха казвали, защото само се уплаших още повече.
Тя каза, че е чула историята от старите съседи, които са били живи, когато се е омъжила; когато хората все още идвали в залата понякога, преди да се сдобие с лошото си име в околността: това, което й беше казано, можеше и да не е вярно, а можеше и да е.
Старият господар е бил бащата на мис Фърнивал – мис Грейс, както я наричаше Дороти, защото мис Мод е била по-голямата и на нея се е полагало правото да бъде наричана мис Фърнивал. Никой никога не бил виждал или чувал за такъв горд мъж; и дъщерите му не му отстъпвали. Никой не бил достатъчно добър, за да се ожени за тях, макар да имали богат избор; защото били големи красавици на времето си, както бях видяла по портретите, които висяха във всекидневната. Но старата поговорка казва: “Гордостта ще падне”; и тези две високомерни красавици се влюбили в един и същи мъж, който бил просто чуждестранен музикант, когото баща им бил повикал от Лондон да му свири в къщата с имението. Защото над всички друго наред с гордостта си старият господар обичал музиката. Той можел да свири на почти всеки инструмент, който бил познат; и е странно, че това не го смекчило; но той бил суров намръщен старец, който бил разбил сърцето на бедната си съпруга със своята жестокост, така казвали хората. Той бил луд по музиката и бил готов да плаща за нея. И така той довел този чужденец; който свирел тъй прекрасно, че се говорело, че самите птици в дърветата спирали песните си да го послушат. И постепенно този чужденец хванал толкова здраво стария господар, че нищо не можело да го успокои, освен той да идва всяка година; именно той донесъл големия орган от Холандия и го издигнал в залата, където си стои и сега. Той научил стария господар да свири на него; но много пъти, когато лорд Фърнивал не мислел за друго освен за прекрасния си орган и още по-прекрасната му музика, тъмният чужденец се разхождал из гората с някоя от младите дами; понякога с мис Мод, друг път с мис Грейс.
…
– Но не това го е убило, – каза Дороти; – а мразът и студът; всяко диво животно било в дупката си, всеки звяр в бърлогата си, а детето и майка му били изгонени да се скитат по скалистите склонове! Ето сега знаеш всичко и се чудя дали си по-малко изплашена сега?
Аз бях по-уплашена от всякога; но казах, че не съм. Искаше ми се с мис Розамонд да сме далеч от тази ужасна къща завинаги; но не бих я изоставила, а не смеех да я отведа. Обаче, о, как я наблюдавах и как я пазех само! Заключвахме вратите и здраво затваряхме капаците на прозорците, цял час или повече преди да се мръкне, като предпочитахме това, отколкото да закъснеем със затварянето им и с пет минути. Но малката ми лейди все още чуваше странното дете, което викаше и жалееше; и не всичко, което правехме или казвахме, можеше да я предпази от желанието да отиде при нея и да я пусне вътре, за да я защити от суровия вятър и снега. През цялото това време аз криех, колкото можех, от мис Фърнивал и г-жа Старк; понеже се страхувах от тях – знаех, че нищо добро не може да има около тях, с техните сиви и твърди лица и онези замечтани очи, които гледаха назад кам ужасяващите отминали години. Но дори в страха си аз ги съжалявах, поне мис Фърнивал. Онези, които са потънали в бездната, едва ли изглеждаха по-отчаяни от нея. Накрая даже ми стана толкова мъчно за нея – която никога не изричаше и дума, освен ако не я заставеха – че започнах да се моля за нея; и научих мис Розамонд да се моли за човек, който е съгрешил смъртно; но често, когато стигаше до тези думи, тя се заслушваше и скачаше права и казваше:
– Чувам малкото си момиченце да се оплаква и да плаче много тъжно – О, пусни я вътре, иначе ще умре!
Една нощ, точно след като най-после беше настъпила Новата година и беше започнала дългата зима, както се надявах, чух звънеца на всекидневната от западното крило да звъни три пъти, което беше сигнал за мен. Не исках да оставям мис Розамонд сама, макар че беше заспала, защото старият господар напоследък свиреше по-бурно от всякога, така че се страхувах да се би сладурчето ми да се събуди и да чуе призрачното дете; знаех, че не може да я види. Бях затворила прозорците твърде добре и това не можеше да стане. Така, че я взех от леглото и я увих в топли дрехи, които имах под ръка и така я занесох във всекидневната, кадето старите дами бяха седнали както обикновено да работят върху паното си. Погледнаха нагоре като влязох, а г-жа Старк запита, доста учудена:
– Защо си довела мис Розамонд тук и си я извадила от топлото й легло?
Започнах да шепна:
– Защото се страхувах дивото дете на снега да не я изкуши да излезе, докато ме няма, – а тя ме прекъсна (поглеждайки към мис Фърнивал) и каза, че мис Фърнивал искала да разшия част от паното, която е сгрешила и която нито едната не виждала добре, за да успее. Така, че оставих хубавото си съкровище на дивана и седнах на една табуретка до тях, и като слушах надигането и воя на вятъра, се опитах да си вдъхна кураж.
Мис Розамонд продължаваше да спи дълбоко, макар вятърът да духаше така; а мис Фърнивал и думичка не казваше, нито се обръщаше, когато поривите разтърсваха прозорците. Изведнъж тя скочи права и вдигна едната си ръка, сякаш да ни каже да слушаме.
– Чувам гласове! – каза тя. – Чух ужасни писъци. Чувам гласа на баща си.
Точно тогава съкровището ми се събуди внезапно:
….
– О, татко, татко! Пощади това невинно дете! – Но точно тогава аз видях – всички видяхме – как се появи друг призрак и се изясни сред синкавата мъглива светлина, която изпълваше залата; досега не я бяхме видяли, а това беше друга дама, която застана до стареца с поглед пълен с непреклонна омраза и надменно презрение. Тази фигура беше много красива с мека бяла шапка над гордото чело и червени, присвити устни. Беше облечена с незакопчана роба от син сатен. Бях виждала тази фигура преди. Беше подобие на мис Фърнивал от младостта й; ужасните призраци се придвижиха напред без да обръщат внимание на молбата на старата мис Фърнивал – и надигнатата патерица се стовари върху дясното рамо на детенцето, а по-младата сестра наблюдаваше с каменно изражение и непоклатимо спокойствие. Но в този момент неясните светлини и огънят, който не топлеше, изгаснаха сами и мис Фърнивал се простря в краката ни, сразена от парализа – смъртно сразена.
Наистина, през онази нощ я отнесоха в леглото й и тя никога повече не се надигна. Лежеше с лице към стената и мърмореше тихо, но неспирно:
— Уви! Уви! Това, което направиш на младини, не можеш да развалиш на стари години! Това, което направиш на младини, не можеш да развалиш на стари години!
КРАЙ
[1] Fells (англ.) – голи скалисти склонове (бел. прев.)