ЮЛСКИЯТ ПРИЗРАК
от А. С. Байът
— Мисля, че трябва да се преместя от там, където живея – каза той. – Имам проблем с хазяйката.
Той махна един дълъг светъл косъм от гърба на роклята й така умело, че изглеждаше просто загриженост. Беше се проявил като добър и в балансирането на чаши, чинии и прибори. Изглеждаше достолепно нещастен, като посърнал ястреб. Беше й интересно.
— Какъв проблем? Любовен, финансов или домашен?
— Нито едното, всъщност. Поне не е финансов.
Той завъртя косъма на пръстта си като го изучаваше съсредоточено без да я поглежда.
— Не е финансов. Ще ми разкажете ли? Може да знам някое място, където да отидете. Познавам много хора.
— Сигурно ще знаете – усмихна се той срамежливо. – Проблемът не е лесен за описване. Само ние двамата бяхме там. Аз заемах таванското помещение. Предимно.
Тук той спря. Очевидно беше резервиран и потаен. Но все пак й разказваше нещо. Това обикновено е интригуващо.
— Предимно? – окуражи го тя.
— О, не, не е това. Не, не… Да седнем ли?
Те се придвижиха сред гостите на партито, което беше многолюдно, а денят беше горещ. Той спря и намери бутилка. Напълни чашата й. Не беше нужно да я пита какво пие. Седнаха един до друг на един диван: той се възхити на прекрасните макове, които блестяха върху изумрудената й рокля, както и на хубавите й сандали. Беше дошла в Лондон за лятото да работи в Британския Музей. Наистина можеше да се справи и с един микрофилм в Тъксън във връзка с незначителното изследване на някакъв ръкопис, което й беше необходимо, но имаше и една влачеща се любовна история, на която трябваше да се сложи край. Има възраст, на която колкото и отчаяно шастлив да е човек в откраднати моменти, дни или уикенди със женения си професор, трябва или да го измъкне на свобода, или да го отреже и да бяга. Тя беше опитала и двете и сега считаше, че успешно го е отрязала и е побягнала. Така, че беше приятно да бъдеш оценен така отведнъж. Проблемите си имат решение. Така му каза тя, обръщайки хубавичкото си лице към неговото, което беше опустошено, а дългата й светла коса се полюля. Той бързо й разказа, че всичко започнало година по-рано, всъщност на едно друго парти; срещнал една жена – въпросната хазяйка, и направил, не веднага, някакъв гаф, поне така виждаше сега, а тя се държала съвсем почтено, като се вземе всичко предвид, така че…
Той казал:
— Мисля, че трябва да се изнеса от мястото, където живея. – Бил съвсем полудял, за малко нямало да отиде на партито, но просто не можел да продължи да пие сам. Жената го огледала с безразличие и попитала: “Защо?” Човек не можело да продължава да живее на място, където е бил блажено щастлив, а сега е нещастен, без значение колко удобно е мястото. Удобно, имаше предвид за работа, за приятелите и за неща, които изглеждаха, сега като ги споменаваше, сиви и маловажни, в сравнение със спомена и надеждата да отвори вратата и Ан да е там, засмяна и без дъх, да чака той да й разкаже за какво е чел или размишлявал, какво е ял или чувствал през онзи ден. Замина си някой, когото обичах, казал той на жената. Сдържан и в онзи случай, той спести бръщолевенето за цялата неочакваност на това, че се беше прибрал и бе намерил само един плик върху изчистената маса, празни места — на рафтовете с книги, сред купчината с плочи, в кухненския шкаф. Трябва да го е планирала седмици наред; сигурно го е обмисляла, докато той се е търкалял отгоре й, докато му е наливала вино, докато… Не, не. Да обругаваш е недостойно, а и в този случай той чувстваше нещо много по-низко и лошо от гняв: просто чисто, детинско недоумение. “Човек не трябва да придава значение на местата,” казал той на жената.
— Но все пак човек го прави – казала тя.
— Знам.
Тогава тя му предложила да отиде у тях и да й стане наемател, казала, че има много празно пространство, което ей-така си стои неизползвано, а съпругът й не се задържа много в къщи.
— Напоследък нямаме какво толкова да си кажем.
Той щял да е напълно самостоятелен, на таванския етаж си имало кухня и баня; тя нямало да го безпокои. Имало голяма градина. Вероятно това му бе помогнало да реши: беше много горещо, централен Лондон – онова време от годината, когато човек чувства, че би дал всичко, за да живее в стая, която гледа към трева и дървета, а не в горен апартамент на някоя прашна улица. А ако Ан се върне, ще да намери вратата заключена, и то с резе. Той не можеше да спре да мисли за завръщането на Ан. Това беше решителен ход: Ан мислеше, че той не е решителен. Щеше да живее без Ан.
Няколко седмици след като се пренесъл, той не виждал често жената. Срещали се на стълбите и веднъж тя се качила в горещ неделен ден да му каже, че може спокойно да ползва градината. Той й предложил да оплеви и да окоси тревата и тя приела. Това било през уикенда, в който се върнал съпругът й, който дошъл с колата си, яростно засилен чак до входната врата се втурнал вътре и извикал в празния коридор:
— Имоджийн! Имоджийн!
На което тя отвърнала безлично с истеричен писък. Във външния вид на съпруга й, Ноел, нямало нищо, което да оправдава такава реакция. Наемателят им, надничайки през парапета при този звук, видял лицата им, обърнати нагоре в празното пространство между стълбите и видял как нейното възвръща своето обичайно официално и спокойно изражение. Като видял Ноел – леко оплешивяващ, с меки слепоочия, попрегърбен, на около 35, облечен в поизносен костюм от рипсено кадифе, с памучно поло – той осъзнал, че сега може да отгатне нейната възраст, тъй като дотогава не успявал. Тя била много спретната жена, с пепеляво руса коса на кок, с дълги и слаби крака и приведен поглед. И все пак, точната дума за нея не е “мека”. Тогава тя обяснила, че изкрещяла, защото Ноел се върнал неочаквано и я стреснал; и съжалява. Звучало като разумно обяснение. Изключителната жар на писъка вероятно било ехо от междустълбищното пространство. При все това, Ноел изглеждал напълно отчаян от него.
През онзи уикенд той стоял настрана, вземал с лекота по две стъпала и се натъжил леко, когато погледнал през кухненския си прозорец към прекрасната, буйна градина и видял фигурите им да се мержелеят в къщата, вместо да се порадват на лятното слънце. В неделя по обяд чул съпругът – Ноел, да крещи на стълбите:
— Не мога повече, ако продължаваш все така. Направих всичко, опитах се да го преодолея. Нищо не те вълнува, нали; изобщо не искаш да опиташ нали, просто караш все така. Е добре, аз трябва да си живея живота; човек не може ей-така да захвърли един живот… нали?
Той отново се бил промъкнал на тъмната горна площадка, по средата на стълбището, съвсем тих и гледал как Ноел размахва ръце и крещи, или почти крещи с безразлично търпение, сякаш тази досада трябва да отмине. Ноел преглътнал и се задъхал; погледнал нагоре към нея и казал умоляващо:
— Нали виждаш, че не мога да понасям това? Ще се чуваме, нали? Сигурно искаш… може би ти трябва… може би…
Тя не казала нищо.
— Ако имаш нужда от нещо, знаеш къде да ме намериш.
— Да.
— Е, ами… – казал Ноел и тръгнал към вратата. Тя го гледала от стълбите, докато вратата се затворила и после се качила, стъпало по стъпало, сякаш полагала някакво усилие и продължила покрай спалнята си до неговата площадка, за да влезе и да го покани, с естествен тон, да използва градината, ако иска; и да не обръща внимание на семейни свади. Била сигурна, че разбирал… нещата са трудни… Известно време Ноел нямало да се връща. Той бил журналист и работата му често го отвеждала далеч от къщи. Както и да е. Тя се ограничавала с “както и да е”. Била много пестелива в приказките.
И така той започнал да си седи в градината. Прекрасно място: огромна, скрита, оградена със стена, в южен Лондон; със стари овошки в края, една диво люлееща се разбунена будлея, виещи се лехи пълни със стари рози и една ливада, обраснала с гъст райграс. От другата страна на стената, в долния край била общата земя, където една пътечка опасвала всички градини. Тя излезла при него под навеса и му помогнала да сглоби и смаже косачката за трева и стояла на малката пътека под ябълковите клони, докато той окосил пробно една извивка през ливадата й. Иззад стената се дочували високите детски гласове и топането и удрянето на футболна топка. Той я попитал как да вдигне остриетата: не беше техничар.
…..
„Как изглеждаше момчето”, попитала тя. Онова, в къщата?
— Аз не … говоря с приятелите му. Трудно ми е. Може да е бил Тими, или Мартин. Може да са изгубили нещо, или да искат…
Той описал момчето. Русо, около 10-годишно, така предполагал, не го биваше кой знае колко в детските възрасти, много сини очи, добре сложено, с блузка раирана като дъгата и сини дънки, поне обичайно, макар и не винаги … а, и кецовете – черно-зелени. И другата тениска с корабите и вълните. И прекрасна усмивка. Наистина топла усмивка. Много хубаво момче.
Той бил свикнал с нейното мълчание. Но това мълчание продължило страшно дълго. Тя просто се взирала в градината. След известно време казала с добре пресметнатия си и обичаен тон:
— Единственото, което искам, единственото от целия свят, е да видя това момче.
…
Той не казал, че може да е видял друго момче, може би дори момче, което е получило в последствие дънките и блузките. Той не го казал, макар че през главата му минало, че може би е видял отражение на нейното ужасно желание да види момче там, където няма нищо. У момчето нямало нищо ужасно – никаква аура на болка около него – то си бело, както настоявала паметта му, много приятно, вежливо, въздържано момче със свои си мисли. И всъщност самата жена почти веднага изказала вероятността това, което е видял той, да е било това, което тя иска да види, някаква смесица от радиовълни както, когато дочуваш полицейски съобщения по радиото, или попаднеш на Би Би Си, а си на станция, която сочи Ай Ти Ви. Тя разсъждавала бързо и моментално добавила, че може би неговото чувство за загуба на Ан, което я бе склонило да понесе присъствието му в нейната къща, ги е сближило, ако може така да се изрази, дотолкова, че дължините на техните вълни да се объркат и то го е направило податлив … „Искаш да кажеш,” казал той, „че ние двамата сме един вид емоционален вакуум, който трябва да се запълни.” Нещо такова, казала тя и добавила:
— Но аз не вярвам в призраци.
……
— Той седя на ливадата цяла сутрин. Облечен с футболна тениска.
— На Челси?
— На Челси.
— Какво правеше? Щастлив ли изглеждаше? Каза ли нещо? – Желанието й да знае било ужасно силно.
— Не говори. Не се движеше много. Изглеждаше … много спокоен. Остана дълго.
— Това е ужасно. Това е нелепо. Няма никакво момче.
— Няма. Но аз го видях.
— Защо ти?
— Не знам. – Мълчание. – Аз го харесвам.
— Той е … беше … много приятно момче.
Няколко дни по-късно той видял момчето да бяга по площадката вечерта, облечено в нещо, което може да е било пижама, от хавлиен плат с паунова шарка, а може да е било анцуг. Пижама, заявила жената уверено, когато й разказал – новата му пижама. С бели релефни маншети, нали? И бяла поло яка? Той потвърдил като я гледал как се разплаква; тя заплакала с по-голяма лекота, а на него му било много трудно да понася нейната тревога и безпокойство. Но така и не му хрумнало да наруши обещанието си да й казва, когато види момчето. Това бил още един странен императив от някакъв неустановен авторитет.
Обсъждали дрехите. Ако това са призраци, как така се появяват с отдавна изгорени, или изгнили дрехи, или пък такива, износени от други хора? Решили „нека си представим, че все нещо остава от човек, както тибетците и разни други вярват, че душата остава около тялото преди да поеме на дългото си пътуване”. Но дрехи? А и в този случай, толкова много дрехи? „Сигурно виждам твоите спомени,” й казал той, а тя закимала ожесточено със стиснати устни и се съгласила, че това е вероятно и добавила:
— Аз съм прекалено рационална, за да полудея, така че явно го прехвърлям на теб.
Той опитал да се пошегува:
— Не е много любезно от твоя страна, да намекваш, че съм по-податлив на лудост.
— Не, на чувствителност. Аз не съм чувствителна. Винаги съм била малко така и това влоши нещата. Аз съм последният, който ще види призрак, ако такъв ме навестява.
— Значи, приемаме, че съм видял твоите спомени.
— Да, така е. Това е рационално. Колкото и ние самите, ако си помислиш.
И все пак, тъжното присъствие на момчето и сериозната му усмивка при поздрава на другата сутрин в градината, не изглеждали като нечии измъчени спомени от по-ранно щастие. Тогава мъжът му заговорил направо:
— Има ли нещо, което мога да направя за теб? Искаш ли нещо? Мога ли да ти помогна?
Момчето сякаш се позачудило малко и наклонило глава, като че ли му било трудно да чува. После бързо и сякаш тревожно кимнало и хукнало към къщата, гледайки назад, за да се увери, че той го следва. Мъжът влязъл в дневната през френските прозорци след момчето, което за малко спряло в средата на стаята, а мъжът зад него примижал, заради внезапната смяна на слънчевата светлина със сумрака вътре. Жената седяла в един фотьойл и не гледала в определена посока. Тя често си седяла така. Вдигнала поглед, който минал през момчето и погледнала мъжа,а момчето с напрегнато за пръв път лице, отново срещнала очите на мъжа с въпрос в погледа и излязло от стаята.
— Какво стана? Какво стана? Да не го видя пак? Защо …?
— Той влезе тук. Излезе през онази врата.
— Аз не го видях.
— Така ли.
— Той – ох, ама, че глупост – видя ли ме?
Той не си спомняше. Каза й само това, което знаеше със сигурност.
— Той ме доведе тук.
— Ох, какво да направя, какво мога да направя? Ако се самоубия – минавало ми е през ума – обаче мисълта, че ще съм с него е илюзия … тази глупава ситуация е най-близката. До него. И той беше тук вътре с мен?
— Да.
И тя пак заплакала. Навън в градината той виждал момчето, което сръчно се люлеело на ябълковия клон.
Връщайки се назад, изобщо не беше сигурен, кога му се е сторило, че схваща какво иска момчето от него. Също и на партито, това, което според него беше най-лошият му опит за бодлеризация, макар то да беше обратното на бодлеризация. Той каза на американката, че е стигнал до заключението, че жената иска това, макар че през цялото време, тя не бе дала никакъв знак да иска нещо друго, освен да види момчето, както беше казала. Момчето, все по-смело и по-чест посетител, се появявало няколко нощи и бягало по верандата, влизало и излизало от баните и спалните, неспокойно, малко възбудено и търсещо, докато мъжът го “осенила идеята”, че то всъщност искало да бъде преродено и той – мъжът, да направи на майка му друго дете, в което то да може да се въплъти спокойно.
…….
— Слушай – каза тя, — искам да помогна, наистина. Имам едни страхотни приятели, от които съм си наела апартамента. Защо не дойдеш за няколко дни, за разнообразие, а? Те са наистина отзивчиви, ще ги харесаш, аз ги харесвам. Ще можеш да си подредиш някак мислите. Тя сигурно ще е доволна, ако си тръгнеш, вероятно се чувства също толкова зле, в края на краищата и тя трябва да се справи със ситуацията по свой начин. Така е с всички ни.
Той каза, че ще си помисли. Знаеше, че е решил да разкаже всичко на дружелюбната американка, защото беше усетил, че тя щеше … можеше да предложи изход. Трябваше да се измъкне. Той я изпрати след партито и се върна при къщата и хазяйката си без да я изпрати до апартамента й. И двамата знаеха, че това мълчание е обещаващо, че той не отива тогава, защото смята да го направи по-късно. Нейната топлота и готовност бяха като слънце, тя беше отворена за него. Не знаеше какво да каже на жената.
Всъщност тя го улесни: кратко го попита дали му е неудобно да остане, а той отговори, че вероятно трябва да се премести, от него нямаше полза… Добре, съгласи се тя, и добави сухо, че би било по-добре за всички, ако „цялата тази работа” приключи. Той не можеше да забрави твърдостта, с която тя му беше казала, че илюзиите никога не са приятни. Беше силна: толкова силна, че чак да си навреди. Щяха да са нужни години, за да се изтърка тази каменна, затворена нечувствителност, която имаше за единствена цел елементарното оцеляване. Това не беше негова работа. Смяташе да си тръгне. И все пак се чувстваше зле.
….
КРАЙ
[1] Millets – в Обединеното кралство търговска верига на дребно за стоки за свободното време. (Бел. пр.)
[2] “Even to the original air-blue gown” – „дори по истинския небесносин халат”: част от стихотворението „Гласът” на Т. Харди (бел.пр.)