МОЕТО ПРИКЛЮЧЕНИЕ В НОРФОЛК
от А. Дж. Алан
Не знам как е при вас, но през февруари моята жена обикновено ми казва:
– Мислил ли си изобщо какво ще правим през август?
И аз, разбира се, казвам:
– Не.
И тогава тя започва да разглежда обявите за бунгала под наем.
Така. Това се случи миналата година, както обикновено и тя най-накрая ми показа една, която изглеждаше приемлива. В нея пишеше: “Норфолк, Хиклинг Броуд, обзаведено бунгало, гараж, заслон за лодки” и така нататък, а – също и посуда, и бельо. Споменаваше се и безбожно висок наем. Изтъкнах онова за наема, но жена ми каза:
– Е да, ще се наложи да отидеш там и да се видиш със собственика и да го убедиш да свали. Винаги свалят. – Всъщност никога не го правят, но това са подробности.
Както и да е, писах аз на собственика и попитах дали може да ми уреди да прекарам една нощ на мястото, за да видя как е в действителност. Той ми отговори: “Разбира се”, и че ангажирва г-жа Еди-коя-си да дойде “да ме обслужи”, да оправи леглата и т. н.
Да ви кажа, в нашето семейство правим нещата, както трябва – аз трябва да спя във всички легла и като се върна у дома, жена ми брои всички натъртвания и решава дали си струва или не.
Във всеки случай по време на ослепителна снежна буря пристигнах на едно от най-самотните места на света. Стигнах с влака до Потър Хейъм, а после продължих с кола (това се намираше на поне пет мили от гарата). За щастие г-жа Селстън – възрастната дама, която щеше да “се погрижи” за мен, беше там и беше запалила огън, беше ми сготвила и пържола, за което й бях наистина благодарен.
Някак ми се струваше, че кравата, или от каквото там правят пържолите, беше умряла едва на сутринта. Беше много … ами … инатлива. Докато аз вечерях, госпожата ми говореше. Искаше да ми разкаже всичко за операцията, която съвсем наскоро бе претърпял съпругът й. Ама наистина всичко. Беше почти лекция по хирургия. Пържолата беше доста недопечена и някак ме накара да чувствам, че това е илюстрация на нейната лекция. Но тя разчисти след вечерята и се оттегли за през нощта.
Аз изследвах бунгалото и само хвърлих един поглед навън. Разбира се, беше много тъмно, но не валеше така силно. Гаражът беше на петнайсетина метра от задната врата. Обиколих го, но не влязох вътре. Също така слязох до ръба на широката част и проверих заслона за лодки. Цялото място изглежда беше съвсем добро през лятото, но точно по това време караше човек да се чуди защо на хората изобщо би им се искало да ходят на Северния полюс.
Както и да е, прибрах се и се настаних до огъня. Не можете да си представите колко беше тихо; даже водните птици си бяха взели почивка – във всеки случай не работеха.
В единадесет без няколко минути чух първия шум, откакто г-жа Как-й-беше-името – Селстън – се беше изнесла. Беше шум от кола. Ако беше направо отминала, сигурно изобщо нямаше да забележа, обаче тя не отмина направо; сякаш спря малко по-нагоре на пътя преди да стигне до къщата. Дори това не ме впечатли много. В края на краищата, колите спират.
Сигурно бяха минали пет или десет минути, когато осъзнах, че не беше тръгнала отново. Затова станах и погледнах през прозореца. Беше спряло да вали и през портата се виждаше блясък, което показваше, че някъде, където не ги виждах, имаше светнати фарове. Помислих, че може да се поразходя и да разузная.
Открих, че една големичка лимузина е спряла по средата на пътя на около двайсет метра от портата ми. Светлината беше ослепителна, но като приближих, видях, че капакът е отворен, а едно момиче бърникаше двигателя. Доколкото можех да видя, тя беше привлекателна млада жена, но така увита в кожи, че бе трудно да се каже.
Казах:
– Добър вечер, мога ли да направя нещо?
Тя отвърна, че не знае какво е станало. Двигателят просто беше спрял и не щеше да пали. И наистина беше така! Даже не искаше да завърти, нито със стартера, нито с манивелата. Целият беше ужасно горещ и я попитах дали има вода в радиатора. Тя не виждаше причина да няма, винаги било имало. Това не ми се стори чак толкова логично. Казах, че е по-добре да сипем малко и да видим какво ще стане. Тя каза, защо да не използваме сняг? Но аз не се съгласих. Някъде в мислите си имах идея защо не е разумно да се използва разтопен сняг и чак като пристигнах с една пълна кофа се сетих защо. Ама разбира се – дроселът.
Когато се върнах при нея, тя беше развила капачката на радиатора и беше вкарала вътре онова, което един мой датски приятел наричаше “погребение”. Наляхме малко вода… За щастие я бях предупредил да се дръпне. Първата капка, която влезе вътре, изскочи веднага нажежена и издуха “погребението” до небето. Почакахме няколко минути, докато нещата се охладиха малко, но нищо не се получи. Веднага щом наливахме вода, тя излизаше долу на пътя. Беше съвсем очевидно, че бе карала колата със съвсем сух радиатор и двигателят веднага беше задрал.
Казах й това. Тя отвърна:
– Това означава ли, че трябва да остана тук цяла нощ?
Обясних, че не е чак толкова лошо; тоест, ако иска да приеме гостоприемството на моя скромен покрив (а той наистина беше скромен като покрив, защото пропускаше влагата). Но тя не искаше и да чуе. Всъщност, тя не знаеше, хм, обстоятелствата, така че не беше това. Не – тя искаше да остави колата там, където си беше, и да продължи пеша.
Казах й:
– Не ставайте глупава. Има цели мили до най-близкото населено място.
Както и да е, точно в този момент, чухме някаква кола да идва по пътя, откъдето беше дошла тя. Виждахме и светлините, макар че беше доста надалече. Нали знаете колко е плосък Норфолк – вижда се на огромно разстояние.
Казах:
– Ето го изходът от всичките ви неприятности. Това нещо, каквото и да е то, ще ви издърпа на буксир до най-близкия гараж, или поне ще ви закара до някой хотел.
Човек би очаквал тя да покаже някакво облекчение, но това не стана. Почнах да се чудя какво, по дяволите, все пак иска тя. Не искаше да й помогна да остане, където си беше, нито показваше желание някой да й помогне да отиде другаде.
Държеше се доста странно. Сграбчи ръката ми и каза:
– Какво мислите, че е това дето идва?
Казах:
– Изобщо не знам, тъй като не съм от тук, но звучи като камион пълен с гюмове мляко.
Предложих й да се обзаложим на шест пенса (това беше преди да въведат данъка върху залаганията). И тя трябваше да плати, защото това наистина беше камион пълен с гюмове мляко. Наложи се шофьорът да спре, защото нямаше достатъчно място да се размине.
Той слезе и попита дали може да помогне с нещо. Обяснихме му ситуацията. Каза, че отива в Норич и с готовност щеше да я издърпа на буксир, ако тя искаше. Обаче тя не искаше и накрая решихме да избутаме колата й в моя гараж за през нощта, за да я приберат на другия ден, а камионът щеше да я вземе до Норич.
Така, аз успях да намеря ключа от гаража и шофьорът на камиона – Уилямс, така се казваше – и аз вкарахме колата и заключихме вратата. Като направихме това, аз подхвърлих, че е много студена нощ и защо не вземат да влязат вътре да пийнат по нещо. Уилямс се съгласи и каза, че не би имал нищо против. Така, че ги поканих и им разбърках и на двамата по едно силно уиски с вода. Нямаше сода. А разбира се, цялата тая работа беше изстудила много и мен самия. Не си бях сложил никакво палто.
До сега не бях се заглеждал сериозно в младата жена. Първо, беше тъмно и освен това имаше един блокирал двигател, който да гледам. Ами, страхувам се, че това не е много галантна забележка. Това, което искам да кажа е, че за всеки човек с техническо мислене една кола в това състояние е много по-интересна от, е добре де, доста си е интересна, но защо да човъркаме въпроса? Както и да е, сега в дневната, на светлината на лампата, беше възможно да се добие по-ясна представа. Не беше толкова млада, колкото си бях помислил и очите й бяха разположени твърде близко.
Естествено тя не беше, как да го кажа… Маниерът й не беше спокоен и внимаваше с английския. Нали разбирате. Но не това беше проблемът. Тя се отнасяше с нас някак недружелюбно, което – е ами, ние с нищо не го бяхме заслужили. Имаше някаква смътна враждебност и подозрителност, които като се замислиш, са си доста грубо поведение. Освен това, така се стремеше да остане в сянката, така че ако не бях преместил лампата, изобщо нямаше да се доближи до огъня.
А и начинът, по който подканваше бедния Уилямс да побърза с питието си, беше доста стресиращ; освен това беше глупав, тъй като той щеше да кара, но това беше нейният… комин за изпускане на парата. Когато той отиде да запали двигателя, я попитах дали има пари и тя очевидно имаше. После те потеглиха, аз затворих и се качих горе.
По случайност в спалнята ми имаше пътеводител за местността, а в него имаше карти. Погледнах ги и не можах да не се зачудя откъде беше дошло момичето с колата; искам да кажа моят път изглеждаше страшно маловажен. Такъв път човек би използвал, ако иска да избегне срещите с хора. Например, ако човекът кара крадена кола. Идеята беше доста смразяваща. Помислих, че сигурно си заслужава да погледна пак колата. И така пак откачих ключа от кухненския шкаф и се запътих нататък в снега. Беше тъмно като в рог и толкова тихо, че свещта ми едва искреше. Гаражът не бе голям и колата почти го изпълваше. Полека-лека, я бяхме избутали назад в него, за да е по-лесно да се издърпа навън.
Вече бях видял двигателя, така че се промуших покрай стената и отворих купето на колата. Всъщност само завъртях дръжката и вратата се отвори от натиск от вътре и … нещо … падна върху мен. То ме блъсна доста силно и ме заклещи до стената. Също така изби свещта от ръката ми и ме остави в тъмнината, което бе някак неприятно. Чудех се какво по дяволите е това, дето така ми налетя и го опипах доста предпазливо и разбрах, че е мъж, мъртъв, с мустаци. Очевидно беше седял подпрян на вратата. Успях да го върна обратно, колкото можах по-почтително и затворих вратата отново.
След дълго ровене насам-натам под колата открих свещта и я запалих, отворих отсрещната врата и включих малката лампичка на тавана, а после, е … ами!
Разбира се, трябваше да поогледам. Беше изключително висок и слаб човек. Трябва да е бил доста над 1.90 м. Беше мургав и изглеждаше смъртно блед. Всъщност, предполагам, че през живота си никога не бе изглеждал така мъртвешки блед. Беше облечен в тренчкот.
Не беше трудно да се каже от какво е умрял. Беше прострелян в гърба. Открих дупката точно под дясната скрофула, или скалпел – е както там викат на лопатката.[1] А да, ключицата – какъв съм глупак – добре де, та там беше; и куршумът очевидно бе преминал в белия дроб. Казвам “очевидно” и го оставям така.
В джобовете му нямаше документи, нито по дрехите му имаше етикет с името на шивача, но имаше една кутийка за банкноти, а в нея девет лири. Доста неприятна работа като цяло. Разбира се, не е уместно да се съмняваме в делата на Провидението, но не можеше човек да не иска това да не се беше случвало. А пък и беше малко загадъчно – кой го беше убил? Не беше много вероятно да е било момичето, защото едва ли щеше да го вози насам-натам из страната; а ако го беше убил някой друг, защо тя не го беше споменала? Както и да е, не беше, а и беше заминала, така че нищо не можеше да се направи засега. Разбира се, нямаше телефон. Просто заключих гаража и си легнах. Беше два часът.
На другата сутрин се събудих рано по една или друга причина и ми хрумна, че не би било лошо да отида и да огледам нещата – на дневна светлина и преди да се е появила г-жа Селстън. Речено–сторено. Първото, което ми направи впечатление беше, че през нощта бе валяло много, понеже нямаше следи от гумите или от стъпки, а другото нещо беше, че бях оставил ключа на вратата на гаража. Отворих и влязох. Мястото беше съвсем празно. Никаква кола, никакво тяло, нищо. На пода имаше мазно петно, където бях изпуснал свещта и нищо друго не показваше, че съм бил там и преди. Имаше две възможности: или някой беше идвал през нощта да вземе колата, или бях заспал пред огъня и бях сънувал всичко това.
Тогава си спомних за чашите от уискито.
Трябваше да са още в дневната. Върнах се да погледна и те бяха там – и трите. Значи наистина не е било сън и колата наистина е била откарана нанякъде, но трябва да са били адски тихи.
Момичето си беше оставило чашата на полицата над камината и по нея се виждаха няколко много ясно очертани отпечатъци от пръсти. Естествено, някои бяха мои, понеже бях донесъл чашата от кухнята и бях налял питието в нея, но нейните – отпечатъците й, бяха чисти, а моите бяха мазни, така че съвсем лесно се различаваха. Не е нужно да споменавам, че тази чаша беше много важна. Очевидно бе извършено убийство, или нещо такова, и момичето сигурно е знаело всичко за това, дори ако не го бе извършила тя, така че всяка улика, която бе оставила, трябваше да се предаде на полицията; а това беше всичко, което тя бе оставила. Така че аз я опаковах с педантична грижа в стара кутия от бисквити, която извадих от долапа.
Когато дойде г-жа Селстън, се разплатихме и аз се върнах в града. А да, освен това се обадих на собственика и му казах, че “ще го уведомя” за бунгалото. После си хванах влака и, както си му е реда, отидох в Скотланд Ярд. Качих се и се видях с приятеля си там. Извадих чашата и го попитах дали хората му могат да идентифицират отпечатъците. Той каза:
– Вероятно не. – но я прати долу в отдела за отпечатъци и ме попита откъде е чашата.
Казах:
– Няма значение. Чакай първо да ги идентифицираме.
Той каза:
– Добре.
Тези хора – неговите, бяха страшно бързи – чиновникът се върна след три минути с една папка с документи. Да, знаеха кое е момичето. Казаха ми името й и ми показаха нейна снимка; работата не беше никак ласкава. Доста авантюристична жена, по всички сведения. В ранния период от кариерата си два пъти беше излежавала наказание за кражба от магазин, главно от книжарници. После, както му викаха, се беше “хванала” с член на една от онези враждуващи банди, за които чуваме понякога.
Приятелят ми разказа още, че имало свада между две от тях, в която приятелят й бил прострелян. Тя успяла да го измъкне с кола, но тя се повредила някъде из Норфолк. И така я оставила в нечий гараж заедно с мъртвеца и потеглила за Норич с камион. Само че така и не стигнала до там. По пътя камионът се занесъл и двамата, тя и шофьорът – някой си Уилямс – били изхвърлени от него и си разбили главите в една тухлена стена, а това, както знаем, означава фатален край. Поне в техния случай е било.
Казах:
– Гледай, всичко това е добре, но ти просто няма как да го знаеш; нямаше време, ами то се случи едва снощи.
Той каза:
– По дяволите снощи! Всичко това се е случило през февруари 1919. Хората, които описваш, са мъртви от години.
Казах:
– О!
И като си помисля, че можех да задържа онези девет лири!
КРАЙ
[1] Тук героят прави грешка, търсейки думата “скапула”, която е синоним на “лопатка”.