Вятърът
от Рей Брадбъри
Тази вечер телефонът звънна в пет и трийсет. Беше декември и когато Томпсън вдигна отдавна беше станало тъмно.
— Ало.
— Ало, Хърб?
— А, ти ли си, Алин?
— Жена ти вкъщи ли е, Хърб?
— Разбира се. Защо?
— По дяволите.
Хърб Томпсън тихо държеше слушалката.
— Има ли нещо? Звучиш странно.
— Исках да дойдеш тук за през нощта.
— Ще имаме гости.
— Исках да останеш тук. Кога заминава жена ти?
— Следващата седмица. Ще бъде в Охайо около девет дни. Майка й е болна. Тогава ще дойда.
— Искаше ми се да дойдеш тази нощ.
— Иска ми се да можех. Но гости, това-онова, жена ми ще ме убие.
— Иска ми се да дойдеш.
— Какво има? Пак ли вятърът?
— А, не. Не.
— Вятърът ли е?
Гласът по телефона се поколеба.
— Да, да, вятърът е.
— Нощта е ясна, няма много вятър.
— Достатъчно е. Влиза през прозореца и малко подухва завесите. Съвсем достатъчно, за да ми каже.
— Виж, защо не дойдеш да прекараш нощта тук? – каза Хърб Томпсън като оглеждаше осветения салон.
— А, не. Твърде късно е за това. Може да ме хване по пътя. Много е далече. Не бих посмял, но все пак ти благодаря. Това са трийсет мили, но благодаря.
— Вземи хапче за сън.
— През последния един час стоя на вратата, Хърб. Виждам го как се надига на запад. Там има някакви облаци и видях как един от тях някак се разцепи. Със сигурност идва вятър.
— Ами, може да вземеш хубаво хапче за сън. И ми се обади, по всяко време, когато поискаш. Ако искаш, по-късно тази вечер.
— По всяко време? – попита гласът по телефона.
— Разбира се.
— Ще го направя, но ми се искаше да можеш да наминеш насам. Но все пак не искам да ти се случи нещо. Ти си ми най-добрият приятел и нищо такова не искам. Може би е най-добре сам да се изправя срещу това. Съжалявам, че те безпокоя.
— По дяволите, за какво са приятелите. Ще ти кажа какво да направиш. Седни и напиши нещо тази вечер – каза Хърб Томпсън като пристъпваше от крак на крак в салона. – Ще забравиш за Хималаите и за Долината на Ветровете и това твое прекалено мислене за бури и урагани. Завърши още една глава от следващия си пътепис.
— Може и да го направя. Може би, не знам. Може би ще го направя. Бих могъл да го направя. Благодаря ти, че ми позволи да те обезпокоя.
— Не ми благодари, по дяволите. Махай се от линията, ей, веднага. Жена ми ме вика за вечеря.
Хърб Томпсън затвори.
Отиде и седна на масата за вечеря. Жена му седна срещу него.
— Алин ли беше? – попита тя. Той кимна. – Той с неговите ветрове, които се надигат и снишават, с неговите горещи и студени ветрове – каза тя като му подаваше чиния, отрупана с храна.
— Той е преживял нещо в Хималаите по време на войната – каза Хърб Томпсън.
— Нали не вярваш на това, което говори за онази долина?
— Добре звучи.
— Да се катериш насам-натам, да изкачваш разни неща. Защо мъжете се катерят по планини и се плашат сами?
— Валяло е сняг – каза Хърб Томпсън.
— Наистина ли?
— И дъжд, и градушка, и вятър едновременно там, в долината. Алин ми е разказвал десетки пъти. Разказва го хубаво. Бил е доста нависоко. Облаци, това-онова. Долината е издавала шумове.
— Със сигурност е било така – каза тя.
— Сякаш много ветрове вместо само един. Ветрове от целия свят – той хапна малко. – Така казва Алин.
— Първо на първо, не е трябвало да ходи там и да гледа – каза тя. – Човек ходи и си вре носа насам-натам и естествено му идват разни работи на ум. Ветровете почват да ти се сърдят, че си се натрапил и тръгват да те преследват.
………
— Продължавай, Алин, изкарай го от себе си, ще спиш по-добре.
— Сега е навсякъде около къщата, като една огромна прахосмукачка, която души около фронтоните. Събаря дърветата наоколо.
— Интересно, тук няма никакъв вятър, Алин.
— Разбира се, че няма, него не го е грижа за теб, а само за мен.
— Предполагам, че това е възможно обяснение.
— Той е убиец, Хърб, най-големият, най-проклетият праисторически убиец, който някога е преследвал плячка. Една голяма душеща хрътка, която се опитва да ме надуши, да ме открие. Пъха си големия студен нос в къщата като си поема въздух и ако ме открие в дневната, изпуска налягането там, а когато съм в кухнята, отива там. Сега се опитва да влезе през прозорците, но аз ги подсилих и сложих нови панти на вратите и резета. Къщата е здрава. Преди ги строяха здрави. Сега съм светнал всички лампи в къщата. Къщата е цялата осветена, ярка. Вятърът ме преследваше от стая в стая, докато ги включвах. О!
— Какво има?
— Тъкмо откърти рамката пред вратата!
— Иска ми се да дойдеш тук и да останеш през нощта, Алин.
— Не мога! Господи, не мога да напусна къщата. Нищо не мога да направя. Познавам този вятър. Боже, той е голям и умен. Преди малко се опитах да запаля цигара и леко течение всмукна огънчето. Вятърът иска да играе игрички, иска да ме плаши, не бърза с мен; има цяла нощ на разположение. А сега! Господи, точно сега, един от пътеписите ми на масата в библиотеката, да можеше да го видиш. Лек бриз от Бог знае коя малка дупчица в къщата, лекият бриз духа страниците, една по една. Само да можеше да го видиш. Ето я уводната ми част. Помниш ли уводната част към книгата ми за Тибет, Хърб!
— Да.
— “Тази книга се посвещава на онези, които са изгубили в играта със стихиите, и е написана от някой, който е видял, но който винаги е успявал да избяга.”
— Да, спомням си.
— Лампите изгаснаха!
Телефонът изпращя.
— Електрическите жици току-що паднаха. Там ли си, Хърб?
— Още те чувам.
— Вятърът не харесва тези всички светлини в къщата ми и скъса жиците. Сигурно ще последва телефонът. О, страшен купон е, аз и вятърът, честно ти казвам! Само секунда.
— Алин? – Тишина. Хърб се наклони към микрофона. Жена му надзърна от кухнята. Хърб Томпсън чакаше. – Алин?
— Тук съм – отвърна гласът по телефона. – От вратата идваше течение и набутах някакво кече отдолу, за да не ми духа на краката. Радвам се, че все пак не дойде, Хърб, не ми се иска да попадаш в тази бъркотия. Ето! Току-що счупи един от прозорците в дневната и сега в къщата е една прилична буря, която сваля картини от стените! Чуваш ли я?
Хърб Томпсън се заслуша. По телефона се чуваше див вой на сирена, свирене и блъскане. Алин изкрещя, за да го заглуши:
— Чуваш ли го?
Хърб Томпсън преглътна сухо:
— Чувам.
— Иска ме жив, Хърб…
……
— Нищо, само дето ето ни нас тук, живеем си живота, а някъде другаде по света милиард други хора живеят своя живот.
— Твърдиш нещо доста очевидно.
— Животът – каза той като върна пурата между устните си – е самотно нещо. Дори при женените. Понякога когато си в прегръдките на някого, се чувстваш на милион мили от него.
— Това наистина ми хареса – каза жена му.
— Нямах предвид по такъв начин – обясни той без да бърза; не бързаше, защото не усещаше вина. – Искам да кажа, че всички ние вярваме това, което вярваме и живеем своя собствен малък живот, докато другите хора живеят напълно различен живот. Имам предвид, че ние седим тук в тази стая, докато хиляди други умират. Някои от рак, някои от пневмония, а други от туберкулоза. Предполагам, че някой в Съединените Щати точно сега умира в катастрофирала кола.
— Разговорът не е много ободряващ – каза жена му.
— Искам да кажа, че всички живеем и не мислим за това как мислят или живеят живота си другите хора. Чакаме, докато смъртта ни приближи. Това, което искам да кажа е, че ето, ние си седим тук, на самоуверените си задници, докато на трийсет мили от тук в една голяма стара къща, напълно заобиколен от нощта и бог знае още какво, едно от най-страхотните момчета, които някога са живели …
— Хърб!
Той изпусна дим и задъвка пурата си като се взираше невиждащо в картите си.
— Съжалявам – той премигна бързо и захапа пурата. – Мой ред ли е?
— Твой ред е.
Играта вървеше около масата, съпътствана от разменяне на карти, мърморене, разговори. Хърб Томпсън потъна надолу в стола си и придоби болнав вид.
Телефонът звънна. Томпсън скочи и изтича до него като с рязко движение го откачи от вилката.
— Хърб? Убих се да звъня. Как е у вас, Хърб?
— Какво искаш да кажеш, как е?
— Гостите дойдоха ли?
— Господи, да, дойдоха …
— Говорите си, смеете се и играете карти, нали?
— Господи, да, но какво общо има това с …
— Пушиш ли от пурите от десет цента?
— По дяволите да, но …
— Шик – каза гласът по телефона. – Определено е шик. Иска ми се да съм там. Иска ми се да не знаех нещата, които знам. Искат ми се много неща.
— Добре ли си?
…………
— Никога през живота си не е слагал и капка в уста – каза намръщено Томпсън като сядаше. – Трябваше да отида там преди часове.
— Но той се обажда всяка нощ от шест седмици насам и поне десет нощи си оставал там и нищо не се случи.
— Той има нужда от помощ. Може да се нарани.
— Ама ти ходи там само преди две нощи, не може постоянно да тичаш след него.
— Още утре сутринта ще го преместя в санаториум. Не ми се искаше. Иначе си изглежда съвсем наред.
В десет и половина сервираха кафето. Хърб Томпсън бавно изпи своето като поглеждаше към телефона. Чудя се дали е в килера, мислеше си той.
……..
Той отвори вратата.
Верандата беше празна.
Томпсън не показа изненада; лицето му стана удивено и лукаво. Той се засмя.
–Алин? Не ми пробутвай номерата си! Хайде. – Той светна лампата на верандата и се озърна наоколо. – Къде си, Алин? Хайде, излизай.
В лицето му подухна бриз.
Томпсън почака малко, внезапно смразен до мозъка на костите си.
……
КРАЙ