Sweet and Bitter Stuff of Wonder

She almost expected that one morning she would wake and look out to find the hill on fire, ablaze with the wild orange of the crocusses.

She expected in vain.

*

Беше сигурна, че скоро ще се събуди и като погледне навън, ще види хълма пламнал от неукротимото оранжево на минзухарите.

Надеждите й бяха напразни.

Then snow began falling again. It snowed straight for three long days and nights. Temperatures plummeted, not only outside. Inside too – should you stray away from the fire for a couple of meters even, you would feel it. Great winter discomfort took over – they would put on a lot of clothes, as if going out, and that made them clumsy and restricted their movements. Suddenly, no one had a desire for anything gay. Walks were unimaginable; one could hardly force it to oneself to walk from one room to another and pass along the freezing corridors. Reading was also difficult, for your hands would get chilled outside the blanket. She started to envy the cat who lay prostrate in front of the fire, her own bed being somewhat to the far end of her bedroom.

The look out of the window didn’t offer any relief either – neither from the snow, nor in the landscape. She looked and there were no tiny pieces of rock, scattered across the ground, the short black sticks of wood were nowhere to be seen around the tree-trunks at the edge of the forest. Trees themselves had got shorter, their crowns unnaturally large. The snow cover was lying like a quilt, slightly rippled by unknown force, hiding all.

*

Отново заваля сняг. Валя без прекъсване три дълги денонощия. Температурите рязко спаднаха и то не само вън. Вътре също – ако човек се отдалечеше от камината даже само на метър-два, студът се усещаше. Дойдоха и сериозните зимни неудобства – обличаха по много дрехи, сякаш за излизане, а това ги правеше тромави и им пречеше да се движат. Изведнъж на никого не му се занимаваше с нищо забавно. Даже не си представяха разходка – човек едва си налагаше да отиде от една стая в друга и да премине по ледените коридори. И четенето беше трудно, защото ръцете замръзваха вън от одеалото. Започна да завижда на котката, която лежеше пред огъня, защото собственото й легло беше чак в далечния край на спалнята й.

Гледката от прозореца също не предлагаше утеха – снегът беше навсякъде, на пейзажа липсваше релеф. Тя гледаше и никъде не виждаше малките камъчета, разпръснати по земята, късите черни съчки от дърветата ги нямаше около дънерите в края на гората. Самите дървета бяха станали по-ниски, а короните им изглеждаха неестествено големи. Снежната покривка лежеше като юрган, леко набразден от непозната сила, и скриваше всичко.

© 2010 Mariya Koleva

There was an old lady living in the neighbouring mansion, a grumpy old lady whom nobody in the area liked much. Be it as it may, shortly before the winter the local doctor had diagnosed her with a frightening, terminal sentence. Her family lived far, but they visited her on rare occasions, just as they did then.

Other neighbours, having been living there for a longer time – longer than her, told her of their cool relationship. Yet now the situation called for change of weather, so to speak.

What a departing person needs most is human treatment and not sophisticated technology or miraculous medicine.

That is so, but they left her in her last New Year’s Eve. The good practicing Christians that they pretend to be, they left her as never before.

So, she remained all by herself in her big house, very alone indeed.

After the holidays they came to visit carrying millions of cures – to be administered every minute of the day and night, by various means, in different proportions, according to a strict schedule. That was their way to express care and affection.

Disgust is so hard to hide. And forgiveness is so hard to really accomplish.

She thought how frightful and absolute, how unreachable forgiveness was! In the same time, she felt for the lady, and she knew that the lady had never shown kindness to anyone. Her gentle soul suffered and her sense of justice triumphed.

В съседното имение живееше една стара дама – сърдита баба, когото никой в района не харесваше особено. Но както и да е, малко преди зимата местният лекар й беше съобщил страшна и окончателна диагноза. Семейството й не живееше наблизо, но понякога идваха да я видят, както направиха и тогава.

Другите съседи, които живееха там по-отдавна – много повече от нея самата, й разказаха за хладните им взаимоотношения. Обаче сега положението налагаше промяна на посоката на вятъра, така да се каже.

Това, от което най-много се нуждае отчаяният, е човешко отношение, а не сложни технологии или чудодейни лекарства.

Така е, обаче те я изоставиха в последната й новогодишна нощ. Такива добри и практикуващи християни, за каквито се представяха, изоставиха я, както никога преди.

И така тя остана съвсем сама в голямата си къща, наистина много сама.

След празниците пристигнаха и носеха милиони церове – които трябваше да се дават всяка минута от денонощието, по разнообразни начини, в различни дози, по строг график. Това беше техният начин да покажат своята загриженост и привързаност.

Трудно се крие отвращението. И да се постигне действително опрощение също е трудно.

Тя си мислеше за това колко е страшно и окончателно, и колко недостижима е прошката! Едновременно й беше мъчно за дамата и знаеше, че тя никога не е била мила с никого. Нежната й душа страдаше, но чувството й за справедливост тържествуваше.