Още първия ден разбрах, че няма да кача Вихрен за единадесети път. Винаги съм била уморена и без сили, често ми ставаше лошо от височината, но този път беше различно. Този път не успях да преодолея липсата на въздух и умората. Съвсем прозаична причина – както на много други хора от групите преди им идваше много тежко изкачването, сега дойде и моят ред.
Слизах от х. Вихрен към х. Бъндерица по асфалта и от време на време хвърлях по някой поглед към върха.
Плаках малко, сещах се, че няма да го видя отблизо повече.
Сигурно никой не вярва, че десет пъти за 20 години съм се качвала там. То изглежда невероятно, няма какво да се лъжем.
Сбогом на Пирин и на моя любим Вихрен!